Малките разговори, които отекват в главата ни

За първи път гледах Little Talks на Златна роза преди две години. Не мога да кажа, че бях очарован, но със сигурност останах доволен от видяното. Винаги е интересно да видиш български филм, създадена от човек, школован в чужбина като Ясен Генадиев, завършил Кино в Милано.

Бих определил филма като психологическа драма, при това успешна такава. Персонажите, както и техните мотиви във филма, са истински. Няма нито излишно осложняване, нито просто маркиране. Показана ни е такава част от тяхната същност, че да повярваме, че съществуват. За един късометражен филм премерената информация е важна и тук Ясен се е справил повече от отлично.

Ситуацията е семпла. Млада двойка се чуди как да свърже двата края. И двамата партньори нямат стабилна работа. Момичето получава предложение за работа от своя приятелка. Задачата е проста – трябва да подслушва българи, заподозрени, че участват в престъпна групировка. Един от подслушваните обаче се оказва нейният любим. Историята е разказана приятно, без излишества, като през цялото време ние сме съсредоточени върху вътрешната борба, която героинята води.

Знаете, че вътрешният конфликт в киното се изразява много по-трудно от външния. Ясен се е справил по един великолепен начин със задачата при това без да му се налага героинята да казва и една дума за своя проблем, независимо дали в разговор с приятелката си или чрез глас зад кадър – все по-лесни, но много по-малко кинаджийски и по-малко въздействащи, начини от този, който режисьорът е избрал. Адмирации!

Харесва ми идеята всичко в този филм да е максимално реалистично, дори на моменти леко документално. Майсторлъкът в този вид снимане е така да деформираш реалността, че тя едновременно да стои хомогенно и в същия момент да изглежда по-истинска от истината. Илюстрирам тезата си с пример извън филма. Когато просто поставиш една камера на улицата, изображението е недоекспонирано, композициите дразнят очите, а на екранът не се случва нищо. Трудното е да покажеш интересна история, която не дразни окото, а зрителят да си мисли, че просто си поставил камерата там.

Всичко трябва да изглежда напълно истинско. Проблемът тук не е картината, а дървеният и обстоятелствен диалог в целия филм. Героите говорят тромаво, а думите се чудят какво правят в устата им. Грехота е да дадеш такива реплики на блестяща актриса Гергана Плетньова. Гледали сме я и в други филми. Там стои доста по-добре, не мислите ли? Без значение как е заснето, когато чуваме хора да говорят така, ние усещаме фалша и не вярваме, че всичко това се случва наистина. Щастлив съм, че вътрешната борба на героинята е не е пресъздадена по този начин.

Колкото до самата картина, първоначално тя ми се стори прекалено скучновата, но всъщност я намирам повече от приемлива за такъв тип стилистика. Различните композиции и смени на гледната точка разчупват еднообразието. На пръв поглед всичко е много бяло, дори стерилно – проблем често срещан в много студентски филми. Тези бели стени обаче тук са ежедневие за героите. Чрез тях са пресъздадени битовизма и стерилната среда, в които те живеят. Интериорът е осеян с достатъчно детайли, които в комбинация със самото кадриране, придават достатъчно дълбочина, за да не можем да наречем картината непрофесионална или пренебрежително да я поставим в графа „стерилна по студентски“. До колко се харесва такава естетика вече е въпрос на личен вкус, но тук според мен тя работи.

Реалистично и непрофесионално обаче не са синоними и дори за картината да се приеме, че това е част от стилистиката (не за конкретния случай), за звукът не можем, а тук той е просто ужасен. Факт е, че диалозите не стават за слушане, но след като не са пренаписина или премахнати, те са там, а ние се напъваме да чуем какво си говорят героите, но не успяваме и единствено субтитрите ни спасяват на моменти. Цялостното смесване е под всякаква критика. Не съм специалист в тази област, но не е и нужно, за да го заявя. Българското кино принципно е известно с лошия си звук. Надявах се, че италинските „майстори“ са решили този проблем, но вместо това те са доказали, че винаги може и по-зле.

Звуковата картина допълват втръснали ни до гуша български хитове. Вярно е, че те се появяват само в началото и в края, но един ударен старт с „Опасни близки“ може да те накара да спреш моментално филма. Изскачащото изведнъж в ушите ни „Бягство“ на Авеню пък само свали емоцията от добрия финал. А точно този финал с подходяща музика може да бъде в пъти подсилен. Искрено завиждам на чужденците, които не са могли да разберат напълно това режисьорското решение. Тук дори не говоря за качеството на самите песни. Не мога да обясня защо, но не звучат на място. Има нещо много неорганично.

Съдържанието обаче е много по-важно от формата, та ще простим техническите грешки на Ясен. Под не толкова добрата опаковка прозира майсторска творба. Историята е разказана повече от добре, ритъмът върви гладко, конфликтът може да бъде усетен. Филмът въздейства и постига целта си. Ясен познава човешката природа и има усет за изграждане на човешки персонажи. Това си личи много добре и в единствения друг негов филм (макар и само като сценарист), който съм гледал – „Падаща звезда“(реж. Любо Йончев).

Ние, екипът на NoBlink, ви желаем приятно гледане. Сигурни сме, че няма да усетите тези 17 минути. Филмът ще бъде наличен в платформата ни от петък, 10.03.2017г.

Пламен Маринив