Куфарът на скулптора Никола Станчев оживява в документалния филм на Георги Дюлгеров

Share on Facebook

Георги Дюлгеров е повече от легендарно име за българското кино. Дори по-незаинтересованите към филмовото изкуство българи знаят за и са гледали „Мера според Мера“, „Авантаж“, „Трампа“, документалните филми за момичетата на Нешка Робева, както и по-новите „Черната лястовица, „Лейди Зи“ и провокиралия редица скандали относно финансирането си „Козелът“.

2014г. той изпя лебедовата си песен с наистина забележителния „Буферна зона“. През цялото това време най-успешният български кинотворец не просто се опитва, но прави открояващо се авторско кино, оценено не в един или два престижни фестивала (сребърната мечка от Берлинале на „Авантаж“ все още не е надмината по нашите ширини). Успоредно с кариерата си не спира да дава ценни напъствия на учениците си, които се чувстват като негови деца. Неуморната енергия на този човек се отразява и в документалните късометражни филми, които прави покрай по-известните си и одумвани от публиката заглавия. Един от тях е „Куфарът“, който той написва, заснема, режисира и монтира 2007г.

2

Куфарът е странна вещ сама по себе си. Неговата основна функция е да складира предметите ни, като ни натежава и забавя устремения ни ход напред. Точно както правят и спомените в живота ни, но ние никога не се отказваме от тях и дори се страхуваме от възможността някога те да бъдат забравени. Ние, балканците, дори стигаме до крайност – колкото и да са пълни нашите куфари, продължаваме да ги тъпчем и тъпчем до пръсването им. Те се късат, но ние не се интересуваме от това, а продължаваме да ги препълваме толкова упорито и ползваме до тоталното им унищожаване. Един такъв очукан, износен и скъсен куфар е главният герой в тази дълга малко над 12 минути късометражка. При това през цялото време той просто стои на мястото си, а действието се случва около него. Това обаче не отнема ни най-малко от одухотвореността му.

3

Филмът започва с надписа „Този филм документира, но не е документален, защото в него събитията не са подредени хронологично“, след което виждаме скулпторът Никола Станчев, който получава странен подарък от неговия приятел от Синеморец Вичо Стоянов. Двамата започват да обсъждат спомените, чрез които този куфар, използван и от двамата по едно и също време, ги свързва. Кога точно се случва тази среща не става ясно. Диалогът е дълъг, естествен и някак много човешки. Това, което отличава тази сцена от подобна в художествен филм, е нейната натуралистичност и статика. Сякаш не просто гледаме филм, а сме попаднали в ателието на скулптора без обаче да ни виждат. Самите образи от своя страна са повече от колоритни и интересни.

4

Следва втора част, която представлява документално наблюдение на куфара или по-точно на неговата проекция като статуя в градинката пред Бургаската гара. Макар коренно различни, двете части си приличат по обективната, вглъбяваща се в обекта, гледна точка. Виждаме различни хора в различни сезони, като на всеки един от тях е дадено достатъчно време без акцентът от куфара да бъде изместен.

5

Въпреки отдалечеността ни от героите през цялото време, си личи личното отношение на Георги Дюлгеров към случващото се на екрана. Като бургазлия, той познава добре тези хора и ние като зрители усещаме това. Независимо дали този филм трябва да бъде класифициран като документален или не, Георги Дюлгеров е изпълнил добре най-важната задача в подготовката на една документална творба – познанството на героите и ситуацията в детайли.

6

На някои хора „Куфарът“ може да се стори скучен, муден и статичен. Те, разбира се, ще имат своето право. Той обаче отразява една друга много по-спокойна, макар и не толкова далече времево от нас епоха в България. Ритъмът идеално отразява историята на този куфар. Много неща могат да се научат от Георги Дюлгеров, при това не само от кинаджиите.  Изгледайте този филм и #НеМигайте дори за секунда. Ние, екипът на NoBlink! ви желаем приятно гледане!

Пламен Маринов